Няколко случки на Лиско
и малко Магрит
“Решението и действието трябва да бъдат едновременни.”
“Свят, който се състои от все повече дестинации без пътешествия между тях, свят, където се цени “пристигането някъде” възможно най-бързо, се превръща в свят без съдържание.”
— А. Уотс
(ВРЕМЕ ЗА ЧЕТЕНЕ: 6-7 мин.)
Кой е Лиско?
В такива(?) време и кралство живя героят ни. Казваше се Лисиандър и беше луд. Затова го наричаха “Лудия Лиси”. Лиси беше учител по логика във вече модернизираната национална империя СеленАрия. (Някои свързваха името с древен култ към луната на местните антични племена, а други със селящината.) Пред континента и света, беше известна като кралство Руритания. (Пак заради селящината.) Лиси имаше гръцки корени - с баща грък и майка руританка, беше прекарал детството си в провинция Македония и бе защитил докторат по логика в Солунския университет, на тема “който е войн, е войн; който не е войн, не е войн”. Макар че се смятал за харесван сред академичните среди, след няколко неуспешни конкурса за асистентско място и няколко странични публикации, надграждащи дисертационния му труд, сред които “Сряда си е сряда” и “Квото такова”, Лиси се отказал от академичните си амбиции.
За жалост, по същото време го сполетяла семейна драма. Баща му - Съмфокъл (и той бил луд), който отглеждал овце, умрял. Бил се замогнал с особени и нечисти търговски схеми с овче месо. Гърция по онова време продавала цялото си месо на Италия и папата поради католическия Великден, след което оставайки без овче месо за православния, внасяла нелегално евтино овче от Руритания. Всъщност благодарение на този бизнес нюх на Луд Съм, Лиси можел да си позволи по-продължително учение. Загубил подкрепата на своя баща, Лиси трябвало да започне почтена работа на трудов договор. А поради покрусата от загубата решил да започне и нов живот в родината на майка си - Руритания. (А майка му била в лудница и не била комуникативна.) За него това било логично решение…
Лиси на пейка
Лиско седеше на пейка. За пръв път я беше видял преди минута и нещо. А вече седалището му тежеше върху нея напълно предало се на силата на гравитацията. Обратно на един същински “чужденец” (като този на Камю), който се чуди дали може би не трябва да потъжи за смъртта на майка си, Лиси се чудеше дали има право на положителни емоции, на смисъл. После неусетно съзнанието му се измести на друга мисъл. Скоро идваше лятото, с него и комарите. Комарите са боклуци. Нямаше да го мисли.
Стана и тръгна към квартирата си. Премина над малко мостче, което мирише на канал. Замисли се, че е странно, че не може да обясни с думи ароматите.
После видя прозорец на къща. Здрачаваше се, пердетата не бяха дръпнати и през прозореца видя голям екран с облечени оскъдно полуголи мацки. Осведоми се, че това не е порнографско, а “реалити” предаване. За някакъв ерген…
Ако беше суеверен, щеше да търси някакви скрити значения на последователността на комари, канал и реалити телевизия, и си го призна. Стана му хубаво, че е логик. Това не винаги си го признаваше. Добре, че неговата визия за върха на формалната логика, пък и на метафизиката му, се събираше във фразата: К‘вото тако‘а.
Лиси мисли за жени
Лиси харесваше жените. Ама сексуално – щото не харесваше мъже и предполагаемите други опции. Някак по екзистенциална принуда ги харесваше, но пък и естествено. Именно тях харесваше като сексуален обект. Те бяха.
Като място по оста “симпатия-антипатия” се местеха през времето. Тъй че не беше ясно дали ги харесва.
Харесваше и че той сам не е жена. Обожаваше да пикае прав. Любимата му самурайска сентенция беше: Винаги, когато акаш, е и време да пишкаш; невинаги, когато пишкаш, е и време да акаш. Харесваше, впрочем самураи, защото смяташе, че са отлични в това да следват собствената логика твърдо. С цената на живота.
Но Киркегор не харесваше. Да се женя ще е лошо, да не се женя ще е лошо. Това не съвпадаше с теорията и носеше на Лиско силно безпокойство.
Носталгията на Лиско
Лиско страдаше от две неща: от чувството, че животът го подминава и от носталгия към чуждо (а понякога и фантастично) минало.
Липсваше му 2004. Тогава е само на шест. Телефоните са с шайба, интернет няма почти никой. Покемоните са картинки върху кръгла пластмаса, която идва с вафлата. Руслана е на път да спечели Евровизия с “Wild Dances” (няма все още небинарни… участници), а той още не знае много за света и „къде се намира“. И от това светът оставае огромен – непонятно е колко е непонятен. Но има друго по-важно и също толкова неясно нещо за героя ни – той още не знае с какво е различен. Което на този етап е плюс. (Май отчасти от това идваше носталгията).
Понякога той беше носталгичен към живота на дядо си, на самураите във феодална Едо-Япония или дори на Хемингуей в Париж.
Лиско на погребение
Като направиш това, което иска душата, сякаш ѝ даваш храна и сила за досадните ангажименти, които животът изисква от теб. Лиско беше започнал да разбира това и затова отглеждаше мухи. Беше напуснал училище и станал мухар. Мухите бяха важни за него, макар и да остават недооценени от повечето хора. Като чирак във фермата за мухи, Лиско най-накрая усещаше, че се ръководи от по-висша мисия.
Светът се срина за пореден път, когато единственият му колега изпусна любимата му муха – рядък вид, който едва ли ще оцелее в дивата природа на града.
Тогава Лиско започна да пие. Пиеше по малко – само 250 мл бира, но по 5-6 чаши.
Един ден разбра, че съседката му е умряла. Беше малко по-възрастна от собствената му баба, така че не беше шок за общността (доколкото общност се беше запазила). През последните години от живота на жената, паметта ѝ бе започнала да отслабва и да ѝ изменя, но сякаш като защитен механизъм срещу нуждата да помни смъртта на единия от двамата си синове. Като малък Лиско в ролята си на дете от квартала беше говорил с нея и не бе имал негативни интеракции, та затова отиде.
Стаята беше малка и потискаща. Около 15-30 души. Пасторът – тя беше вярващ човек – заговори за суетите на човека: “Человек прилича на суета, дните му са като сянка, която прехожда” и някакви си други изречения от псалма на Давид.
Събитието беше безметежно, от горчиво-приятните “мементо-мори-моменти”.
Относително чужд емоционално, Лиско усети дълбоко разбиране за универсалния смисъл на случващото се. Майната ѝ на мухата, помисли си.
Трябваше да се върне да преподава логика…
Лиско в столицата на трансовете
След временните занимания във фермата за мухи и за да се отърси от случилото се с баща си и съседката, Лиско предприе местене в столицата. Там той поднови преподавателската си дейност и започна да вижда много педерасти. Дори имаше един стар приятел педераст, който беше го изненадал с внезапно самопризнание преди около 5 години, и в последствие върнал се обратно към хетеро-секса.
Педерастите, според Лиско, бяха много добрички, особено, когато не правят паради с частния живот от спалнята си. И затова Лиско никога не беше помислял да ги бие. Забеляза, че са там, но не му направи впечатление. Истинският му проблем беше с трансовете. Аз съм тежък трансфоб, казваше, когато някой го попита. Шибани трансове, да, чухте ме. Ще го кажа, дори и да ме нападнете за това. И започваше дълга тирада как имплицираната онтологичната позиция на транссексуалните е пряка агресия и екзистенциално предизвикателство към неговите виждания относно понятието „истина“, което е най-важно за него и крие дори някакви метафизични основи, йара-йара-йара.
Най-големият страх на Лиско веднъж почти се реализира, когато излезе на среща с мъж, който си е направил нео-вагина. Отначало още изглеждаше като жена, та всичко вървеше по учебник – вечеря, вино, разходка, той „я“ изпраща до у тях, още вино. Докато в ключовия момент мъжът с женски глас не казва: „Неовагината ми е счупена. Не може без лубрикант.“
Разбира се, че не може, защото както Лиско после се осведоми от ChatGPT, всички неовагини са счупени в това отношение…
виж и:
Лиско и дозаторът за сапун
Викат ми Сапунчо и това започна откакто… Всъщност от “случката със сапуна” насетне. Забелязвам, че хората много бъркат наречията за време и пространство. Казват: “от сега нататък” и “оттук насетне”. Но “сега” и “сетне” са времена, а “тук” и “там” са места. Правилно е досещате се как.